В последно време
забелязвам една тенденция, която води началото си от 1989 г., но през
последните 10 години е особено изразителна, млади момичета и момчета, били
веднъж в Парламента, да се смятат за национални политици, та дори се титулуват „държавници”.
Люде, които забравят откъде са тръгнали, с чия помощ и на каква цена са
достигнали до „жълтите павета”. Рядко се вглеждаме в техните автобиографии, личните
и на семействата им, и сякаш пътуващи в мъгла ги възприемаме като някаква
даденост.
Повечето от тези младежи
са типичните Христофоровци, получили шанс в живота, но бързо забравили
потеклото си. За всичките тези 27 г. България не успя да изгради основите на
нова политическа класа. Преформатирана през 1944 г. и на няколко пъти редактирана
в периода от 1948 – 1989 г., влизайки в Новото време, наречено по някаква
причина „Демокрация”, нашата страна не допусна да покълнат здравите зърна, а
поливаше всички всевъзможни политически плевели, довяни от Изток и от Запад, от
Север или от Юг. Страхът от можещият и честният човек е огромен, особено в
очите на лукавия, безпринципния и бездушен човек. Добавяйки към всичко това и
финикийските знаци, веруюто на „новите държавници”, съвременният обществено-политически
пейзаж е вече пълен.
Тези, така наричащи
себе си „национални” политици, смятащи се за всевластни и значими само и само
защото са потъркали няколко пъти коридорите на Народното събрание с маркови
обувки или позабърсали банките на Парламента с костюмите си на Armani, вирят високо нос и създават
класа, политическа класа! Хора, които трудно овладяват структурите си от
избирателните райони, от които идват, чертаещи повече разделителни линии,
такива, които искат да бъдат елит, но нито имат възможностите, нито капацитета.
И да, превръщат се в очите на обикновените хора в една политическа карикатура,
която всеки ден им се блещи я от телевизора, я по митинги, я „елитарният” и
наставнически глас звучи от радиостанциите, наблягайки колко велики са те и
колко низши са всички останали.
Историята е свидетел на
много такива театрални представления, но винаги накрая, рано или късно пада
завесата на сцената и следват или бурни аплодисменти, или постановката е
освиркана и в следващия миг – забравена. Ето това е важно да се знае и има
предвид. И нека всеки, помислил се за елит да не поставя себе си в началото на
Историята, защото ще бъде жертва на собственото си его и отмъщението и
презрението на собствения си народ. - Христофор Белокровский - герой от разказа "Пази, боже, сляпо да прогледа" на Алеко Константинов
