За много години!

Най-трудното за един държавен организъм е да създаде и поддържа средна класа, чийто преобладаващ качествен състав да е от интелектуалци! Днес в България НЯМА средна класа, а интелектуалците са изолирани или по-скоро са се самоизолирали от активното общество, което ги смята за сноби, за архаичен вид. Пожелавам си през 2017 г. да направим първата стъпка за създаване на тази т.нар. "средна класа", а за интелектуалците..., да е живот и здраве, ще си го пожелая за 2020 г.!

НЕ НА ИСТОРИЯТА/ NO HISTORY

Преди броени дни парламентът прие на първо четене законопроект за промяна на Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Действително това не е най-важната тема за България днес, но както гласи една китайска мъдрост: "Преодолявай трудностите, докато са малки". Учудвам се как това безумие може дори да влезе в дневния ред на НС. Надявам се здравите сили и разум да надделеят, докато е време. Това е елементарен, глупав и жалък опит за скъсване с миналото ни. Всъщност, той бе започнат още в началото на 90-те години с публичната и ефектна акция по свалянето на петолъчката от Партийния дом, последвана от разрушаването на мавзолея на Георги Димитров в центъра на София.
Двадесет и пет години по-късно нито в Министерски съвет заседават по-умни глави, нито България стана по-добро място за живеене, въпреки, че тоталитарният режим на БКП падна. Условните предимства на т.нар. "демокрация" съвсем не успяха да ни убедят, че днес, в началото на XXI век, живеем по-добре, отколкото през 60-те или 70-те години на XX в., примерно. Разбирайки свободата като свободия, залитаме от една крайност в друга. Съзнателното и целенасочено заличаването на един или друг исторически период от историята на един народ вещае той да се повтори. Нещо повече. Грешките, допуснати в миналото могат да се повторят и то с още по-голяма сила и да нанесат много по-мащабни поражения на самата държава и общество. Всеки един момент от нашата история си има точно определено място, роля и значение. Периода от 9.IX.1944 г. до 10.X.1989 г. е също толкова важен и трябва да се изучава, колкото и управлението на кановете и царете ни от Първото и Второто българско царство. Събитията в историята са логически и смислово свързани помежду си, а не са еднократни актове, или низ от дати!
Обявявайки т.нар. "комунистически режим" в България за престъпен днес, питам се аз, как ли бъдещите "реформатори" и политически люде ще нарекат периода от 90-те години до ден днешен? Страхувам се дори и да си помисля.
Да, аз не съм бил и не съм комунист, но..., ако тази гавра с историята ни продължи, може и да стана. Надявам се, разбирате иронията ми.

СОЦИАЛНА ДЪРЖАВА ИЛИ СОЛИДАРНО ОБЩЕСТВО?

„На всекиго, според приноса (заслуженото), на нуждаещия се – според потребностите”

                                                                               Методи Шаманов

Първата аналогия, която правим, чуейки думите „социален”, „социална”, обикновено е социализъм, комунизъм и по-рядко националсоциализъм. Това е нормално, предвид времето, в което живеем, т.е. непосредствената близост до периода, в който тези идеологии са били част от нашия живот, или този на нашите роднини. Социална държава не значи комунизъм!

Съвременните примери за социални държави са Дания, Швеция, Норвегия, Финландия. Това са страни, които се доближават възможно най-много до това определение, изпълващи в максимален обем смисъла на думи като „законност”, „справедливост” и „солидарност”, а равенството е в смисъл на равнопоставеност, а не на уеднаквяване на личностите! Подобен тип държавен механизъм не допуска наличието на бедни хора и защитава техния труд.

Солидарното общество, което липсва в България, е изграждащ елемент на социалната държава. От своя страна, обществото е изградено от отделни личности, всяка от които с определени качества, възможности и достойнства. В този ред на мисли и по пътя на логиката, изграждането на солидарно общество зависи от самите личности, т.е. от НАС! Промяната, за която се говори ежедневно, и то във всички сфери, тази, която я искаме всички и я чакаме постоянно, всъщност зависи от промяната, която трябва да направим вътре в нас, със себе си!

Максимата, която извежда Методи Шаманов – „На всекиго, според приноса (заслуженото), на нуждаещия се – според потребностите”, е възможно най-точната, определяща същността на социалната държава, като механизъм и функции. Държавата е организъм, управляван от хора, а не от нечувани и невиждани сили. Следователно държавата трябва да осигури условия за създаване на солидарно общество. А щом държавата е управлявана от хора, т.е. от нас, а обществото е съвкупност от хора, личности, т.е. пак от нас, означава, че социалната държава и солидарното общество зависи от НАС!!!

ИЗБОР ЗА ПРОМЯНА ИЛИ ПРОМЕНЯМЕ ИЗБОРА?

Първият тур на президентските избори премина спокойно, но с гръмогласен финал. Неочаквано очаквания резултат е факт. Желанието за промяна и то на всяка цена, без значение накъде, е постигнат.

Първият сигнал, който дават резултатите от президентския вот са ясни – народа казва „не харесваме това статукво и искаме промяна”, „искаме различна, нова СИСТЕМА”. Вярно е, че този тип избори са 90% са за личности, но добре знаем, че българина робува все още на партийното гласуване и не може/не иска да се отърве от него.

На второ четене, ако се задълбочим в първичните резултати ще видим, че: няма как ГЕРБ да получат повече гласове с този крайно слаб кандидат. Друг е въпроса дали това е целенасочено и търсено като ефект, или не. Господин Радев ( Инициативен комитет, подчертавам ) получи гласовете на БСП, но и тези на гневните вдясно, тъй като те не припознаха нито един кандидат от така предложените. Социалистическата партия направи, най-вероятно, всичко възможно и показа максимална мобилизация, което с помощта на широка коалиционна подкрепа, успя да нанесе удар на ГЕРБ и най-вече удар върху егото на г-н Бойко Борисов. Но определено тази победа на I-ви тур не е основно дело на БСП, факт, който от Позитано навярно разбраха. Разликата между двамата основни кандидати е едва 3,7%, което прави преднината на генерал Радев крехка. Допълнително, тя се разклати още в изборната нощ, когато от ДПС декларираха подкрепа за „левия” кандидат – поредното подливане на вода от страна на тази партия на социалистите.

Единственият, реален и сигурен победител са т.нар. обединение патриоти, които погалиха слуха на обикновения българин и засвириха на националистическата струна. Този вот е еднозначен – „искаме България за българите, като не ме интересува какво друго ми обещават”. Бежанската криза и националната сигурност бяха основните мотиви, които доведоха тези хора до урните.

Така създалата се ситуация има голяма вероятност да е поредния театър на управляващите, с който министър-председателя иска да заяви „Тръгвам си за да остана”. Темата с оставката още преди 6-ти ноември се прокрадна по медиите, а г-н Борисов бе убеден в словата си. Всички знаем, че местните избори, на първо място и след това парламентарните, са най-важните за една партия, президентските са по-скоро една демонстрация на сила, престиж. Все още ГЕРБ има сериозно присъствие в местната и национална власт, което означава, че при едни предсрочни избори за НС процентното съотношение между ГЕРБ и БСП няма да е същото, както и това между БСП и патриотичните сили. Реалната власт е в местното самоуправление и правителството! Ако мога да си послужа с футболни термини ще кажа следното: едно е да си спечелил Шампионска лига и Лига Европа, друго е да се бориш за спечелване  на Купата на България!

Та така. Думи за предсрочни избори, крещящо слаб кандидат на ГЕРБ, кандидата на БСП печели I-ви тур ( евентуално и на II-ри ), „патриотите” набират скорост, референдум, бежанска криза, идващата зима, все мини части от един голям политически пъзел, който ще се подреди, къде с наше действие, т.е. на гражданите, къде не. Всичко това ме кара да си мисля, че тези президентски избори са една част от голяма подредба и преразпределение на силите в страната, в полза на нечии партийни централи и олигархични кръгове, но отново за сметка на всички нас.

Не знам дали е така, но като историк съм длъжен да не вярвам на никога и да се съмнявам във всичко!

„НАЦИОНАЛНИТЕ” НИ ПОЛИТИЦИ КАТО ЕДИН ХРИСТОФОР БЕЛОКРОВСКИЙ

В последно време забелязвам една тенденция, която води началото си от 1989 г., но през последните 10 години е особено изразителна, млади момичета и момчета, били веднъж в Парламента, да се смятат за национални политици, та дори се титулуват „държавници”. Люде, които забравят откъде са тръгнали, с чия помощ и на каква цена са достигнали до „жълтите павета”. Рядко се вглеждаме в техните автобиографии, личните и на семействата им, и сякаш пътуващи в мъгла ги възприемаме като някаква даденост. 

Повечето от тези младежи са типичните Христофоровци, получили шанс в живота, но бързо забравили потеклото си. За всичките тези 27 г. България не успя да изгради основите на нова политическа класа. Преформатирана през 1944 г. и на няколко пъти редактирана в периода от 1948 – 1989 г., влизайки в Новото време, наречено по някаква причина „Демокрация”, нашата страна не допусна да покълнат здравите зърна, а поливаше всички всевъзможни политически плевели, довяни от Изток и от Запад, от Север или от Юг. Страхът от можещият и честният човек е огромен, особено в очите на лукавия, безпринципния и бездушен човек. Добавяйки към всичко това и финикийските знаци, веруюто на „новите държавници”, съвременният обществено-политически пейзаж е вече пълен. 

Тези, така наричащи себе си „национални” политици, смятащи се за всевластни и значими само и само защото са потъркали няколко пъти коридорите на Народното събрание с маркови обувки или позабърсали банките на Парламента с костюмите си на Armani, вирят високо нос и създават класа, политическа класа! Хора, които трудно овладяват структурите си от избирателните райони, от които идват, чертаещи повече разделителни линии, такива, които искат да бъдат елит, но нито имат възможностите, нито капацитета. И да, превръщат се в очите на обикновените хора в една политическа карикатура, която всеки ден им се блещи я от телевизора, я по митинги, я „елитарният” и наставнически глас звучи от радиостанциите, наблягайки колко велики са те и колко низши са всички останали. 

Историята е свидетел на много такива театрални представления, но винаги накрая, рано или късно пада завесата на сцената и следват или бурни аплодисменти, или постановката е освиркана и в следващия миг – забравена. Ето това е важно да се знае и има предвид. И нека всеки, помислил се за елит да не поставя себе си в началото на Историята, защото ще бъде жертва на собственото си его и отмъщението и презрението на собствения си народ. 

• Христофор Белокровский - герой от разказа "Пази, боже, сляпо да прогледа" на Алеко Константинов

Размисли за същността на Съединението

Днес, за 6-ти септември, ще се говори много през целия ден. Ще се изрекат хиляди слова, някои верни, други спекулативни, трети некому угодни. Но както в миналото, така и днес, историята и политиката се гради от личности, такива, за които думи като "законност" и "Конституция" не са само юридически термини, а принципи, идеология. Личности, чието верою е цялостта на България, но не като географско понятие, а като народ. Държавници и патриоти, дръзко и без всякакво смущение, опълчили се срещу Великите сили, поставяйки ги пред свършен факт, обявяват Съединението, обединението на народа си!!! Нека си спомним именно за тях - Петко Каравелов, Иван Вазов, Петко Славейков, Захари Стоянов, Константин Величков, митрополит Климент ( Васил Друмев ) и много други, служейки ни за пример и днес, а не да се кланяме на чужди лица от лъскавите списания и интернет.

Днес е ден на радост, но и на признателност, към най-ценното, което притежава нашата страна - хората, които имат всички качества да се превръщат в личности!

ЧЕСТИТ ДЕН НА СЪЕДИНЕНИЕТО!

България като символ на мира на Балканите?!?

България - фактор за стабилност на Балканите! Подобно твърдение днес би се сторило на всеки твърде пресилено, дори погледнато с насмешка. Но, да, в близкото минало нашата страна е можела гордо да носи това определение.
Скоро след края на Втората световна война доскорошните съюзници СССР и САЩ ще си поделят сферите на влияние, най-осезаемо в Европа. "Студената война", официално периода след Фултън (1946 г. ) до краха на Съветския съюз през 1991 г., биполяризира света, спускайки т.нар. "желязна завеса" между Изтока и Запада. В тази обстановка постепенно се оформят и двата военни блока - НАТО ( 1949 г. ) и Организация на Варшавския договор ( ОВД ) през 1955 г. Интересен факт е, че и САЩ имат голям интерес към Балканите след края на войната, не само икономически, но и военно-стратегически. Още през 1946 г. Вашингтон разработват подробно проучване с кодово име "Калдрон" за военна операция от Алпите до Хималаите, където акцент се поставя на Балканския полуостров. В последствие включването на Гърция и Турция в НАТО ( 1951-1952 г.) донякъде оправдава и потвърждава стратегията на САЩ, заложена назад във времето. Допълнителна причина за включването на тези две държави в Алианса е и това, че те се включват с 25 000 военни във войната в Корея, започнала през 1950 г. В ОВД се включват България, Румъния и Албания като основателки от региона на Балканите и се превръщат в една от опорите на СССР в Европа. С течение на времето България успява да спечели доверието на Москва и да се превърне в "най-верният" сателит на Съветския съюз. Споменавам тези, може би известни на повечето хора факти, за да представя възможно най-кратко обстановката на Балканите и мястото на НРБ на тях.
В интерес на истината, най-важният региона за България след края на Втората световна война си остават Балканите, думи на самият Георги Димитров. В следващите години след отношенията със СССР, тези със съседите ще бъдат най-важни за МВнР на НРБ.
Когато споменах термина "най-верен" сателит на Съветския съюз, не означава и винаги най-привилегирован. Какво имам предвид. В периода 1956-1965 г. България получава една от най-малките военни субсидии от Москва - 404 млн.рубли за целия период. За сравнение Румъния получава 712 млн.рубли, а Полша 2 млрд. рубли за същия период. Това е един от малкото факти, които с времето затвърждават позицията на НРБ като фактор за мира на Балканите и Западното Черноморие.
Най-сериозната позиция на София, която Тодор Живков устоява до 1989 г. е Балканите и в частност България, да бъдат "зона без ядрено оръжие" и "зона на мир и сигурност". Живков дори си позволява да изкаже своето неодобрение за разполагане на подобен тип оръжие във ФРГ и ГДР в разговор с Никита Хрушчов през 1957 г. Официално позицията на България е представена през 1960 г. от Т.Живков на Общото събрание на ООН, като преди това, през 1958 г. е обсъдена в НС на НРБ. 
В периода 1961-1966 г. по идея и организация на България се създават Комитети за балканско сътрудничество и добросъседство. В тях се включват Гърция, Югославия, Румъния и България. Определено може да се каже, че тези Комитети подобряват дипломатическия климат на Балканите и най-вече отношенията на София с останалите съседи, което е и една от основните цели на Живков.
Не друг, а Живков е натоварен от Москва с отговорната задача да бъде своеобразен "помирител" между Румъния и Унгария през горещата за Източния блок 1968 г.
През 1980 г. България отново изказва мнение, че "Нищо не пречи в духа на Заключителния акт от Хелзинки да се състоят срещи на експертно ниво от балканските страни за многостранно сътрудничество" - думи на Т.Живков на среща в Атина с румънския лидер Чаушеску и министъра на външните работи на Югославия Върховец. Позицията може да се определи като смела и дори дръзка, предвид на това, че Съветския съюз е сериозно резервиран относно междубалканското сътрудничество на държавите в този период.
Средата на 80-те години на XX век България заедно с Румъния застават зад идеята "За освобождаване на Балканите от химическо оръжие". За съжаление инициативата не се подкрепя от Албания и Турция.
През февруари 1988 г. България организира среща на министрите на външните работи на държавите от Балканския полуостров, което не се е случвало за последните близо 50 години. Резултатите не са за подценяване. Приема се да има обмен на информация по националните военни доктрини, съкращаване на военните разходи, пряка телефонна връзка между правителствата, министрите на отбраната и граничните войски и др.
В периода 16 октомври - 3 ноември 1989 г. НРБ е домакин на СССЕ за защита на околната среда. Въпреки изключително напрегнатата обстановка в страната срещата е определена като една от най-успешните. За ПЪРВИ път в историята на Хелзинкския процес на срещата в София се гледат въпроси за международната взаимопомощ за предотвратяване на природни аварии и замърсяване на трансгранични водни пътища. Приет е "Европейският екологичен фонд".
Така България от края на 1945 до самия край на Студената война е радетел на идеята Балканите да бъдат "зона на мир и сътрудничеството", както и фактор на полуострова за това. За голямо съжаление на съвременен етап това не може да се каже за нашата страна. Но определено историята е доказала, че България може да бъде радетел и пазител на мира, най-важният признак за една цивилизована държава. Уверен съм, че отново начело на страната ни в близко бъдеще ще застанат далновидни държавници, които да превърнат отново България във важен фактор на Балканите - икономически, политически и миротворски.

За тесногръдият партиен член

Августовските жеги не подминаха и политиката. Страстите около президентските избори събудиха поредните партийни локални битчици, личните дребнави, лишени от смисъл борби. За съжаление в този водовъртеж попадат всички партии, до една, без изключение. Едва ли мога, а и нямам това право, да обобщавам, да бъда точката на изречението, но ще си позволя да констатирам.
Идеи, идеология, принципи, прекрасни думи, които зазвучават като камбанен звън, подсещащи бедния избирател, че идват поредните избори. За жалост тези слова приличат на една мъгла, постила се при нужда, после се вдигне и ни следа от нея, и така...до следващия път.
Дебатите по въпроси като идеология, политики от години се активизират само и единствено когато наближат избори или важен партиен форум. Предполагам, че това важи за всички политически партии, но за БСП това е факт. Е, ние сме различни, партия с традиции?!? Активността на партийните членове се повишава именно тогава. Салоните на централите и клубовете се изпълват, дават се компетентни мнения, валят обвинения, изтъква се личният принос през годините, и разбира се се мишкува, лицемерничи, с цел някой келепир за днес или утре. И изведнъж какво се получава, личното измества общото, партийното. Под вдигнатите лозунги на "НИЕ", се крие едно голямо "АЗ", което като червей бавно, но сигурно прояжда сърцевината на плода, нанасяйки необратими процеси, и после...изгнива. Верният партиен член, сякаш опериран от здрав разум и зрение, започва да повтаря и защитава всичко онова, изречено от партийния водач, първенеца, стоящ в неговото съзнание като възможно най-праведния. Е, да, историята познава подобни времена, подобни системи, но те останаха в едно друго време, в един друг век, при едни други реалности. Искаш промяна - промени съзнанието си! Докато изповядваш мислене от средата на XX в., няма как трезво и актуално да разсъждаваш в началото на XXI-ви.
Накрая ще си позволя да цитирам прабаба ми, която казваше: "Не ме яд когато ме ритне турски ботуш, а български цървул".

Шах и мат с генерала

Очакванията на всички, че след 17 август и заседанието на НС на БСП т.нар. "българска левица" ще се обедини около един кандидат за президент, поне според мен, не се случи. Още не бе приключило съвещанието и "братски" огън летеше към Позитано. Колкото положителни, толкова и отрицателни мнения се чуха по адрес на т.нар. "лява" кандидатура на ген.Радев. По-интересното е, че дебата, но вече с отрицателен знак върви непрестанно, вече 2-ри ден, и пак огънят е "братски". Само другарите от АБВ ясно и отчетливо заявиха подкрепата си за г-н Радев. Останалите все още се вълнуват, преживяват по своему решението на ръководството на БСП, но мълчат партизански. Повечето ще възкликнат: "Има време!". "Не, времето отдавна изтече!", бих поправил аз. Кандидатурата на почтения и добър професионалист, без съмнение, ген.Радев, създаде и продължава да създава повече разделителни линии в самото ляво политическо пространство, отколкото обединителни. Това е малкият проблем. Големият е, че щом Левицата, която го предлага и издига не успява да се обедини, как тази фигура да се превърне в нищожно малкото време, което остава до изборите, в обединителна за нацията. Не, няма да стане. И не го казвам със злоба или завист, а с болка.
Изначало методиката се обърка. Не е виновен генерала, виновна е системата, начина на предлагане и още повече на избиране на кандидата в редиците на БСП. Редовите социалисти за пореден път бяха сериозно подведени, не знам колко ще е точно и грозно, ако кажа излъгани, но определено манипулирани, и то от собствените си "другари" от най-високо ниво.
Сами знаем, че днес Българската социалистическа партия има сигурни 450 хил. гласа. С подкрепата на доскорошните "леви сектанти", както ги наричаха АБВ социалистите, но днес стратегически партньори, биха увеличили подкрепата си до 700 хил. Другари, за да имаме шанс за победа или най-малкото за балотаж ще ни трябват поне 1 200 хил. гласа. Дано г-н генерала успее да превърне този пасив в актив, дано.  
Ако за "лявото" в България все още има шанс да се възстанови, то за БСП, като партия, 99% от възможностите са изчерпани. Президентските избори ще бъдат последния лакмус за бъдещето на тази партия с над 120 годишна традиция в българския политически живот. За мое огромно съжаление и като ляв човек, и като историк, смятам, че това ще бъде краят на БСП, превръщайки партията от масова в парламентарно представена организация, с не повече от 28-30 народни представители, натискана от своята дясна сърцевина.
Дерзайте другари!

Когато гр.Варна стана Сталин

Голяма част от старите варненци знаят, че града в определен период от времето си се е казвал Сталин, на името на съветския ръководител - Йосиф Висарионович Джугашвили. За съжаление младото поколение не е добре запознато с историята на собствения си град и подобен факт често му убягва, изброявайки старите имена на Морската ни столица. Вина в това отношение имат както родителите, така и учителите по история, но това е една друга тема на разговор.

Историческото събитие по преименуването на града се състои по повод 70-тата годишнина от рождението на Сталин. На събралото се множество ( ок.40 000 души ) на 20 декември 1949 г. в гр.Варна на пл."Независимост"  е прочетено постановлението на Министерския съвет, с което градът вече се казвал Сталин. Само ден след като древният морски град получава името му, Сталин е обявен и за почетен гражданин. Но това не е всичко. Преглеждайки внимателно фондовете и архивните единици, свързани с дейността на околийските и окръжния комитет на Отечествения фронт ( ОФ ), разбираме, че има много любопитни мероприятия, които съпътстват всенародните чествания и празненства по рождението на Генералисимуса във Варна.

Изключително активни са самите варненци. Под идеята и ръководството на ОФ се събират 65 900 подписа за поздравителен адрес до Сталин ( общо подписите, които са събрани за целия окръг са 341 900 ), подготвен е подарък до ръководителя на СССР - кожена папка и албум със снимки от живота на отечественофронтовците на града и социалистическото строителство, в следващите няколко дни във всички квартали на гр.Сталин са проведени тържествени събрания с доклади и литературна част, посетени от 7 360 души. Проведен е и младежки крос под лозунга "Привет на другаря Сталин", в който са се включили 7 200 младежи.

В целият окръг текат тържества. Проведени са общо 387 тържествени събрания с над 57 000 посетители, на които се е говорило за дейността и живота на Сталин. Освен митингът във Варна, такива са се провели и в Толбухин и Тервел с над 25 000 души. Отечественият фронт организира 98 колективни четения на статии от и за Сталин, като заедно с това са проведени и 241 кръжока за изучаването на биографията му.

За някой това може и да се стори напълно излишна информация, дори да се сметне, че е пропагандистка, но определено смятам, че е по-добре да знаеш и да си информиран, отколкото обратното. Историята е такава, каквато е, и никой не трябва да я изменя или да злоупотребява с нея, с цел лична и/или партийна облага. Накрая, но не и на последно място, за да разбереш и осмислиш един или друг исторически период, трябва много добре да познаваш времето и хората, иначе рискуваш да изпаднеш в ситуация на т.нар. "нищо говорене" или както казва моят преподавател проф.Ахмед Садулов "Това е кафеджийски разговор".

За едни президентски избори

Остават малко повече от 2 месеца до президентските избори. Време, както много, така и малко. Политическите партии през последните няколко дни се активизираха и започнаха лека-полека да проговарят на тази тема. Вървят непрекъснати преговори и срещи на високо равнище, събрания и десетки номинации. Особена демонстрация на активност в тази насока се демонстрира от Българската социалистическа партия, особено що се отнася до низовите структури на Столетницата. Верните другари стриктно изпълняват повелите на ръководството, дебатират разгорещено, споделят искрени мнения и приемат подготовката за кампанията напълно сериозно, всъщност както приемат и самата партия. За голямо съжаление тези "верни" хора, които са и основната членска маса, са на преклонна възраст, но за сметка на това истински идеалисти, вярващи в БКП, а не в БСП. От другата страна стои висшето ръководство на партията, полагащо неимоверни усилия да разберат всички тези "верни", но от година на година строят стени, а не изграждат мостове, които да ги свързват. Наскоро чух едно определение за БСП. То е следното: "Ръководството на БСП е клиентелистко, а членската маса - идеалисти. А в другите партии и двете са клиентелисти, поради тази причина нямат и вътрешни конфликти." На пръв поглед звучи леко странно, но все повече започвам да си мисля, че има много вярно. Дано да греша!
Би било добре вече да  се знаят всичките кандидати, за да може да протече една нормална, в български условия, кампания за избора на президент. И да, не е рано! Проблема е, че тези предстоящи избори за държавен глава са изключително, за някои партии дори жизнено важни, най-вече за самите тях, отколкото за самата България. Съжалявам, че го казвам и предполагам, че ще си навлека гнева на много верни партийци. Всяка една партия заявява, че е национално отговорна, но получи ли реална власт, приоритетите рязко се променят.
На преминалата конференция на РПО на БСП "Одесос" подкрепих номинацията на един достоен партиец и човек Жан Виденов за президент и двама, също достойни хора за вицепрезидент - проф.Андрей Пантев и г-жа Станка Шопова. Те се доближават най-много до моето разбиране за това, какви хора трябва да застанат начело на президентската институция и каква политика трябва да води държавния глава и неговия екип. Гласувах за тях с ясното съзнание, че нито един няма да получи или по-скоро ще откаже доверието на висшето ръководство на БСП. Реално това е и начин за изразяване на несъгласие с водената вътрешнопартийна политика, начин на протест и ясен сигнал, че доверието в т.нар. "авторитети" е изчерпано!
Надявам се, че БСП и като цяло левицата, до колкото може да се обедини, ще се спре на възможно най-подходящия кандидат. Към момента обаче нямам повод да се надявам, че ще се избере фигура, която да достигне поне до балотаж.

ЕС пред изпитание

2 октомври 2016 г., една от най-важните и ключови дати в развитието на ЕС за 2016 г., която ще определи бъдещето на Евросъюза. Заедно с Brexit ще изменят със сигурност същността на Европейския съюз.
На 2 октомври в Унгария ще се проведе референдум със задължителна сила на резултата, на който избирателите трябва да дадат одобрението си или да отхвърлят евентуалното приемане на национална квота за имигранти. Знаем, че тази страна е част от т.нар "Вишеградска четворка", която е географското сърце на Европа, държави, които са управлявани от държавници, а не от политици.
Отново на 2-ри с.м. в Австрия ще се проведе балотажа на изборите за президент, които бяха касирани заради фалшификация.
Унгария ще проведе нещо повече от референдум, тя ще демонстрира принципност и последователност в политиката на държавата, която защитава правата на собствените си граждани.
От друга страна, Австрия ще докаже, всъщност, вече го доказа, че Правото е преди всичко в една демократична държава и трябва да се прилага безкомпромисно към всички.

Младите учители и системата на образование

Вчера ми бе зададен въпроса: "Какви трудности срещат младите учители в професията си и какво трябва да се промени в системата на образованието, за да бъде по-ефективна?" Разговорът продължи дълго, казаха се много неща, обсъдиха се също толкова предложения, мерки и т.н. и т.н. Анализирайки днес вчерашния разговор, съчетавайки го с личното ми мнение, се опитах да обобщя казаното.

Трудностите пред всеки един млад учител са строго индивидуални и не бих се наел да правя някакви заключения и да обобщавам, но ще споделя, че бюрократичността и бумащината, както сме свикнали да казваме разговорно, е сериозно бреме и мисля, че не само за младите учители. Огромна част от времето на преподавателя е заето с това, а неговата основна задача е да образова и възпитава.

Безспорно историята, а и всеки един предмет, трябва да бъдат най-вече с практическа насоченост, да се изчистят учебниците от тежки, двусмислени, а понякога и дори излишни текстове, които натоварват обучението, затормозяват ученика и в крайна сметка той не получава знанията, които би трябвало да получи.

На второ място – новите технологии. Няма как без тях да има съвременно висококачествено образование.

На трето място, всъщност бих го извел дори на първо, е въпроса за броя на учениците в един клас. Далеч по-ефективно от всяка една гледна точка би било преподаването на 10-12 ученика, отколкото на 20 и повече. Ще има възможност да се обърне по-сериозно внимание на всеки един ученик, да се научат да работят в екип, а и не на последно място ще се подобри дисциплината, проблем и то сериозен, особено през последните 5-6 години.

Далеч съм от идеята, че изчерпвам темата, напротив, надявам се да бъде една провокация и да предизвика дебати.